Да продължаваме напред, но никога да не забравяме! (2 част)

Този материал написах за страницата на БСМ във вестник "Дума". Добавил съм няколко допълнителни нюанса към публикуваното преди около седмица тук, в блога. Както вече писах, филмът е свободно достъпен на страницата на телевизия ZDF (около 43 минути, вече само на немски).

Наскоро, на събиране с приятели, един от тях ми разказа за филм за лагерите и затворите по време на комунистическия режим в България, даван по немска телевизия. Той и съпругата му бяха доста силно впечатлени, да не кажа потресени от някои случки, за които не са знаели в детайли. Взехме повода и поговорихме малко за близкото ни минало – типично по български, в разговорите на маса нямаше как да се избяга от политиката. Знаейки политическите ми възгледи, очакваха да споря и да се впусна да защитавам режима или пък действията на предшествениците от партията, в която участвам. Естествено нямаше как да стане, точно по въпроса за политическите гонения. Но за пореден път съжалих, че все още и при това за твърде много хора, тези от БСП сме „комунистите”, мечтаещи да се върнат добрите стари времена.

Потърсих из мрежата, намерих и изгледах филма. За какво става въпрос, накратко: Документалният филм от няколко части, озаглавен „Да продължаваме напред, но никога да не забравяме”, е дело на нашумелия немски писател от български произход Илия Троянов. На няколко бивши политически затворници е дадена думата за да разкажат за собствените си преживявания по времената на репресиите. Описва се също така сегашното им ежедневие, унизителното лутане из бюрократичните мрежи на институциите, които уж трябва да ги реабилитират и обезщетят за несправедливо понесените страдания. Част от филма е посветена на архивите на бившите тайни служби, на препятствията пред достъпа на гражданите.

Разказът за миналото, въпреки че е разтърсващ, не е нито неочакван, нито уникален. Преживяванията са общи за всички страни от бившия Източен блок. Европейската общественост ги познава. Много точен е коментарът на авторитетния „Зюддойче цайтунг”: „Разтърсващо и будещо тревога е онова, което филмът внушава за сегашната действителност, а именно че в България все още не се е извършил наистина прехода към правова държава, че в днешния финансов елит на страната влизат децата и внуците на някогашните извършители, че от конгломерата на властта, престъпността и парите се е формирала мафия, "каквато светът не познава".”

Имам се за човек, който активно и ежедневно се информира. Рядко пропускам новина от популярните български медии. Излизането на филма беше отбелязано бегло на няколко места, изцяло информативно. Нямам спомени за коментари, оценки, дискусии ако не броя форумите. Не ми се иска да гадая защо. А такива филми и теми си заслужават да бъдат обсъждани нашироко. Няма как ние и идващите след нас да си изграждаме нормална ценностна система като общество, въз основа на поуки от историята, ако фактите от нея се премълчават или още по-лошо – манипулират. Всички искаме да сме по-добри от тези преди нас, да не повтаряме техните грешки. За да се получи, трябва да можем да разчитаме че нашето общество, с помощта и средствата на науката, обективно, аргументирано, ясно и категорично е успяло да разграничи положителните от отрицателните герои и събития от миналото ни.

Сещам се колко много паметници и възпоменателни места има в Германия, посветени точно на най-срамните моменти от историята им. И колко старателно се поддържат. Даже понякога ми се е струвало че, изтъквайки по най-въздействащ начин нечовешките престъпления на нацистите или на ЩАЗИ в бившата ГДР, германците прекалено мазохистично се самоунижават. Всъщност методът е много ефективен – категоричното публично осъждане на извращенията, шокът и огромният срам от петната, лепнати върху народа ти от бащи, дядовци и прадядовци, оставя завинаги отпечатък в съзнанието. Посещението на такива паметни места, прожектирането на подобни филми е част от възпитанието на подрастващите в Германия. За да не повторят никога грешките на предците си.

У нас изтече достатъчно време за да може историческата наука обективно и безпристрастно да оцени и да се произнесе кое е доброто и кое е лошото в близкото ни минало. Иска ми се да сме оставили зад гърба си времето, в което тайните бяха използвани във псевдо-политически борби. Част от архивите вече са отворени, започнахме със закъснение (дано не фатално) да надникваме и в останалата. За съжаление не най-подготвените хора бяха посочени да осигурят достъпа на гражданите и историците до една от важните части на архивите.

Така трудно може да бъде открита и съхранена обективната истина. В същото време в обществото, струва ми се, започна процес, който бих нарекъл масово „пренаписване” на биографии. По страниците на вестниците, на екрана на телевизиите, по радиото, започнаха да „излизат на светло” „родолюбиви” меценати и „национално отговорни” предприемачи, които се надпреварват да заемат позиции като лидери и модели за подражание на съвременния български бизнес. Речевити „анализатори и познавачи на народопсихологията” пък се опитват да моделират обществената структура. Съвсем очевидно е че една малка част от българите – участвали в годините на прехода активно и със всякакви средства в преразпределението на националното богатство, се стремят да заблудят обществото че са заслужили и могат да бъдат негови лидери. Питам се: вярва ли си наистина някой, че е придобил и завинаги ще има монопола върху истината? По силата на властта на парите, които притежава? Или пък някой си вярва, че е достатъчно могъщ, за да може да определи кое е важно за обществото и кое не интересува гражданите? Ако случайно някой се е заблудил така, да погледне календара – в коя година живеем!

Връщайки се отново на филма на Илия Троянов, дал повод за тези размишления бих искал да завърша така: Няма страшно да опознаем и да си припомняме срамните събития от историята си такива, каквито са – без да са украсени поради нечия носталгия по спокойното минало или някаква друга причина. Страшно ще е ако не се постараем да опровергаем заключението на автора: „Когато в едно общество имената на престъпниците са пò на почит от имената на жертвите, в такова общество има нещо много гнило...”

Да продължаваме напред, но никога да не забравяме!

Споделяне